В едно малко планинско селце, сгушено между зелени хълмове и стари борове, живееше момиченце на име Елица. Тя беше тиха, умна и обичаше да седи край прозореца с книга в ръка. Но най-много от всичко обичаше да наблюдава гълъбите, които се събираха на покрива на старата плевня.
Един ден, сред обичайните сивкави гълъби, Елица забеляза нещо различно — снежнобяло гълъбче, което сияеше под слънцето като капка светлина. То седеше само, леко накланяше глава и сякаш я гледаше право в очите.
Момичето отвори прозореца и тихо прошепна:
– Здравей, малко гълъбче.
Крилцата му трепнаха, но то не отлетя. От този ден нататък, гълъбчето започна да идва всеки ден. Елица му носеше трохи от хляб, а то стоеше близо до нея, сякаш разбираше всяка дума.
Една вечер, когато в селото започна буря и светкавиците прорязваха небето, бялото гълъбче не се появи. Елица стоя дълго край прозореца с надежда, но напразно. Сърцето ѝ се сви от тревога.
На следващия ден, след като бурята утихна, тя излезе и тръгна по пътеката в гората. След дълго търсене, я чу — тиха, едва доловима гълъбова песен. Под едно паднало дърво, с крило затиснато от клон, лежеше нейното бяло гълъбче. Очичките му бяха уморени, но то разпозна Елица и издаде слабо гукане.
Със сълзи в очите, тя внимателно го освободи и го отнесе у дома. Ден след ден го гледаше с грижа и любов. И гълъбчето оздравя.
Оттогава то не я напускаше. Летеше над нея, кацваше на рамото ѝ, а когато тя тъжеше, сякаш пееше, за да я утеши. Хората в селото казваха, че това не било обикновено гълъбче – било вестител на доброто, пратено от самото небе.
И дори когато порасна и напусна селото, Елица често сънуваше снежнобяло крило, което я води по пътя – нежно, мъдро и вярно като приятелството, което някога промени сърцето ѝ.
