В едно старо, покривясало хамбарче, сгушено в края на селото, живееше едно мишле. Не беше то като другите — не се свенеше, не трепваше при шум, нито пък бягаше, щом чуеше котешко мяукане. Не. То беше лошото мишле — дребно, но с дух голям като планина и опашка вирната, сякаш знаме на бунт.
Вечер, когато другите мишлета тихичко си дъвчеха трохите и слушаха как вятърът свири в комина, лошото мишле се прокрадваше към кухнята. Там, където баба Пенка оставяше сиренето под похлупак. То вдигаше похлупака с две лапички, сгризваше ъгълчето на най-бялото парче и си тананикаше дръзко:
„Мишките спят, а аз пирувам —
в нощта луната ми е другар!“
Една нощ обаче котаракът Гроздан, стар и мъдър пазач на къщата, го дочака. Очите му святнаха зелено в тъмното, опашката му потрепери — готов за скок. Но когато се втурна, мишлето не побягна. Изправи се на задни лапички и рече:
— Не ме яж, старче. Аз не крада, аз търся приключение!
Гроздан се сепна. Никое мишле не му беше проговорило така.
— Приключение ли? — промърка той. — Хм. Светът е пълен с капани, малко мишле. Приключенията струват скъпо.
А мишлето сви раменца.
— По-добре да живея дръзко и кратко, отколкото страхливо и дълго.
Котаракът се засмя, не със зъби, а с очи. Оттогава не го закачаше. Даже му оставяше по някоя троха от хляба, когато баба Пенка не гледаше.
Минали години. Гроздан остарял още повече, а нови котки и нови хора се сменили в къщата. Но вечер, щом вятърът завие и луната се покаже, в хамбара се чува тихо писукане, като песен на спомен:
„Мишките спят, а аз пирувам —
в нощта луната ми е другар!“
И хората казват, че още живее там — лошото мишле, което не се уплаши от света, а го ухапа за опашката и продължи напред.
