На края на малката улица, точно до старата липа, живееше едно врабче — дребно, сивичко и много, ама много пакостливо. Казваха му просто Чирко.
От сутрин до вечер Чирко обикаляше двора на баба Стана — най-щедрата жена в квартала, която винаги оставяше трохи от хляб за птиците. Но Чирко не беше като другите — той не просто ядеше трохите, ами и правеше какви ли не номера!
Една сутрин баба Стана извади прясно изпечен хляб и го сложи на перваза да изстине. Чирко кацна на прозореца, поогледа се и… дръпна коричката! Тъкмо да я отнесе, и хоп! — хлябът падна в саксията с мушкатото. Бабата излезе, видя бъркотията и само поклати глава:
– Ох, пак ли ти, Чирко, пакостнико с пера!
Но врабчето не се засрами. На следващия ден реши да си направи гнездо от преждата, която баба Стана беше оставила на простора. Събра я с човка, уви я около клоните на липата, а като подухна вятърът, преждата се заплете и се люшна като гирлянд.
Котката Мици гледаше отдолу и само мъркаше ядосано:
– Ако те хвана, перушинке, ще ти покажа аз люлка!
А Чирко — чир-чир! — лети, смее се и каца все по-високо.
Но един ден, когато пакостливото врабче се опита да открадне бобеното зърно от градината, попадна право в кофа с вода! Изпляска, изтрака с крила и изкочи целия мокър. Бабата го вдигна внимателно и го сложи на прозореца да изсъхне.
– Ех, Чирко, ти си ми белята, ама и радостта! – засмя се тя.
Оттогава врабчето стана малко по-послушно. Е, пак си правеше номера понякога, но винаги първо чуруликаше едно кратко „благодаря“.
И когато вечер залезът обагреше небето, баба Стана и Чирко често седяха на пейката под липата — едната с плетката си, другият с троха в човката.
