В едно малко планинско селце, между зелените ливади и стръмните склонове, живееше едно бяло козле. То имаше най-чистата козина и най-острите рогца в цялото стадо. Но за разлика от другите кротки кози, това козле беше прочуто с един свой особен нрав – то беше зло.
Всяка сутрин, когато стопанката изкарваше стадото на паша, злото козле се втурваше пряко през редицата и бодеше когото свари. Щипеше опашките на овцете, буташе малките ярета в калта и дори веднъж се опита да мушне кучето Пирин, което охраняваше двора.
– Ех, ти, пакостник такъв! – мърмореше стопанката. – Все зло мислиш, а виж колко хубав свят има около тебе!
Но козлето само мълчеше и потропваше с копитца – сякаш в тях гореше пламък.
Една вечер над селото се спусна страшна буря. Светкавици раздираха небето, а вятърът свиреше като див дух. Стадото се скупчи в обора, треперещо от страх. Само злото козле реши, че няма да се крие. Избута вратата с рогата си и изскочи навън – гордо и предизвикателно.
– Аз не се плаша! – изрева то към бурята. – Нека дойде кой ще ме победи!
Но бурята не познаваше милост. Светкавица блесна толкова силно, че ослепи козлето за миг. То се уплаши, затича се, но не видя каменната стена пред себе си. Удари се и падна в калта, без дъх и без гордост.
Когато бурята отмина, стопанката го намери, мокро и треперещо. Тя го вдигна, избърса му очите и го прегърна.
Оттогава злото козле вече не беше зло. Ходеше кротко до стадото, пазеше малките и дори делеше тревата с тях. Хората в селото казваха, че бурята му е взела гордостта, но му е върнала сърцето.
И така, злото козле разбра, че силата не е в рогата, а в добротата.
