Край една широка, ленива река, където папурът шепне като стар разказвач, живееше хипопотам на име Борко. Беше силен като блатен дънер и добър като топла кал през горещото обедно слънце. Но всички го познаваха не заради добрината или силата му, а заради нещо, което той най-малко желаеше да бъде знаменито: голямото му червено дупе.
Не беше болест, не беше и травма. Хипопотамът Борко, още като малко хипопотамче, се ражда с една кръгла, червена като залез петнина, която с годините се разширяваше, докато не се превърна в ярък знак, който блестеше над водата, щом слънцето паднеше. Другите животни го гледаха с любопитство, после с шеги, а после и с непотребна смелост.
— Виж го, червената шамандура! — подскачаха павианите по камъните и пляскаха с ръце. — Да не си седял в гнездото на огнените птици?
— Ех, Борко, ако някога се изгубим, ще те намерим по светофара ти — хихикаха сурикатите и се скриваха зад купчините сухи треви.
Най-шумни бяха маймуните. Те измисляха песни, римички и дори малки танци. Борко уж се усмихваше, уж преглъщаше, но накрая започна да плува сам, далеч от стадото, и да излиза на брега вечер, когато сенките прикриват цветовете.
Единствената, която не се страхуваше от смешките на другите, беше Яна — бяла чапла, която често кацаше на широкия му гръб.
— Има ли те? — питаше тя със сребърен глас, щом розовото небе слиза да пие вода.
— Има — казваше Борко, без да се обръща. — Но по-добре да няма.
— Не говори така — укоряваше го Яна. — Реката не пита кой какъв цвят е. Тя ни носи всички.
— Реката не се подиграва — отвръщаше той. — Хората и животните — да.
Лятото беше изсушило гърба на реката, а по камъните полепнаха люспи от горещина. Една вечер, точно когато слънцето се канеше да изяде последната си лъжица светлина, от север се вдигна вятър. Небето се набръчка, светкавици изписаха криви букви, а след тях дойде дъжд — първо срамежлив, после смел, после страшен. Реката се събуди изведнъж и се хвърли над бреговете като стиснат юмрук, който най-сетне се отпуска.
Животните панически се разбягаха към високия хълм, където растеше старият баобаб. Но в тъмнината лесно се губеше посоката; виковете се размиваха с шума на водата, а калта залепваше краката, сякаш земята не искаше да пусне никого.
— Нависоко! Към баобаба! — крещеше Яна и кръжеше ниско, та крилете ѝ почти опираха повърхността.
— Не виждам! — пищеше едно малко антилопче. — Всичко е черно!
Тогава Яна изведнъж се стрелна към Борко.
— Ти! — извика тя. — Борко, имаш светлина!
— Каква светлина? — смутено попита той и едва не глътна половин порция дъжд.
— Твоята! Плувай след мен! Показвай се и се завъртай!
Борко се поколеба. Озова се между старото си свиване и нова, още по-страшна мисъл: че някой може да загине, защото той се срамува.
— Добре — рече тихо и пое дъх.
С едно мощно движение Борко изскочи над водата и се завъртя като хипопотамски фар. Всяко му гмуркане изстрелваше във въздуха фонтани от пяна, а когато излизаше, там, където червената му петнина срещаше светкавиците, се раждаше странна, но ярка отблясъчна ивица. Тя пробягваше по вода и показваше посока — право към баобаба, чиято тъмна корона се очертаваше на хоризонта.
Първо го последва маймунчето Мино, което обикновено най-гръмко се смееше. После две сурикатчета, които се държаха за опашките. След тях — антилопчето; то се спъна, но Борко дойде до самия бряг, вдигна го на гърба си и го пренесе до по-тихи води. Накрая дори старият костенур, който винаги казваше „Аз съм си остров“, се изкуши да стане корабоплавател и заплава зад червената следа.
Часове по-късно, когато бурята се умори и отстъпи, под баобаба беше станало тясно от благодарност. Животните насядаха около Борко, мокри, кални, но живи.
— Хей, шамандура! — извика Мино и всички замръзнаха. — Шамандура… на спасението! — допълни той, почеса се зад ухото и сведе очи. — Извинявай, Борко.
— Аз… — Борко не знаеше какво да каже. Сърцето му туптеше в темпото на отминаващата буря.
— Твоето червено е като знаменце — обади се сурикатка от задните редици. — Като знак, че сме на прав път.
Яна кацна на гърба му и леко го потупа с клюн.
— Нали ти казах — прошепна. — Реката ни носи всички. А понякога някой от нас я води.
От тази нощ нататък насмешките се отлепиха от Борко като изсъхнала кал. Не беше магия, а нов навик: вместо подигравки животните започнаха да търсят начини да използват различията си. Жирафите откриха, че могат да бъдат живи перископи по време на мъгла. Слоновете, които се притесняваха от големите си уши, ги превърнаха в ветрило за охлаждане на малките. Дори костенурът, „островът“, се съгласи от време на време да носи на гърба си уморени насекоми.
Един ден Яна предложи нещо смело:
— Да направим празник на цветовете на реката!
Развеселиха се всички. Планираха песни, танци и истории. За Борко измислиха специален ритуал: по залез той трябваше да преплува плитчината, а децата — маймунчета, сурикатчета, антилопчета — да го следват, носейки малки листа, които да пуснат във водата като благодарни писма. На всеки лист пишеше по една дума: „смелост“, „приятелство“, „дом“, „смях“, „извинявай“.
Когато денят настъпи, реката изглеждаше облечена за празник. Въздухът ухаеше на мокра земя и сладък папур. Борко стоеше на брега и примижаваше. Не от срам — от вълнение.
— Готов ли си? — прошепна Яна.
— Да — усмихна се той.
Той влезе във водата и заплува. Слънцето, вече ниско и медно, погали червената му петнина и тя пламна като спокоен огън. Децата тръгнаха след него, листата се понесоха по течението, а песента, която маймуните бяха измислили този път, звучеше различно:
„Червен, червен е вечерният бряг,
боркино пламъче свети ни път.
Който е друг, да е с нас — не е враг,
цялата джунгла е общият ни кът.“
След плуването животните се събраха на поляната за истории. Всяко разказа по нещо, което беше научило от бурята: как се слуша, когато друг крещи за помощ; как се спира преди да се присмееш; как се диша, когато те е страх.
Когато дойде ред на Борко, той се изправи трудно — все пак беше тежък — и погледна всички. Нямаше реч, нито красиви думи. Имаше простота, каквато познават водата и камъните.
— Благодаря — каза. — Не защото се промених аз, а защото се променихме заедно.
Тишината, която последва, беше най-хубавият аплодисмент. После пак се чуха смехове, но вече не онези остри, които режат, а широки, топли — като реката, когато няма буря.
Оттогава, когато някой нов в джунглата зяпнеше червеното петно на Борко, първи се обаждаше Мино:
— Виждаш ли го? Това е фарът на приятелството. Ако някога се изгубиш, просто търси червеното и плувай след него.
И понякога, в тихи вечери, когато небето се къпе в цвят на нар, можеше да чуеш как Яна шепне отгоре:
— Не се крий. Светни.
А Борко светеше. Не защото искаше да бъде забелязван, а защото най-накрая беше разбрал — онова, което е различно в нас, не е повод да се навеждаме, а причина да се превърнем в път за другите. И реката, доволна, носеше това знание надолу, към мястото, където всички истории се вливат в една.
