В края на една тиха гора, където дърветата шепнеха приказки на вятъра, живееше малък таралеж на име Бодливко. Той не беше като другите таралежи. Докато всички се готвеха за зимния сън, събираха ябълки и жълъди, Бодливко обичаше да се разхожда и да гледа как листата бавно се обагрят в златно и червено.
Есента беше любимият му сезон.
Но тази година нещо странно се случи.
Една сутрин Бодливко се събуди и усети, че въздухът е различен. Не миришеше на узрели круши и мокра шума. Дърветата стояха все още зелени, сякаш лятото не си беше тръгнало. Слънцето грееше силно, а щурците пееха, като че ли беше август.
— Къде е есента? — прошепна той и сърцето му се сви.
Бодливко тръгна да я търси. Първо отиде при Старата Сова, която знаеше всичко за сезоните.
— Есента не се губи просто така — каза Сова мъдро. — Някой трябва да е забравил да я повика.
Таралежът се зачуди. Кой ли вика сезоните?
Той попита Катерицата, която винаги знаеше кога да събира орехи.
— Аз чаках първия жълт лист — каза тя. — Без него не знам, че е време.
После попита Вятъра.
— Аз духам, когато дърветата ми прошепнат, че са готови — засмя се Вятърът и отмина леко.
Бодливко седна под най-стария дъб и се замисли. Ами ако есента чака някой да я покани?
Той се изправи, пое дълбоко въздух и извика:
— Есента, липсваш ни! Ела си у дома!
В началото нищо не се случи. Но след миг едно листо тихо се откъсна от клона. После второ. После цял рояк златни листа се понесоха във въздуха като топъл дъжд.
Вятърът засвири по-силно. Слънцето омекна. Въздухът замириса на ябълки и дим от комини.
Есента се беше върнала.
Дърветата облякоха новите си багри, Катерицата затича да събира орехи, а Старата Сова намигна доволно.
Бодливко се усмихна. Той разбра нещо важно — понякога сезоните не се губят. Те просто чакат някой да ги повика с обич.
А когато първият сняг покри гората, малкият таралеж заспа спокойно, сигурен, че след всяка зима есента отново ще намери пътя си.
