В едно малко селце, сгушено между зелени хълмове, живееше кученце на име Рошко. То имаше мека, пухкава козинка и очи, които блестяха като две кафяви звездички. Рошко обичаше да тича след пеперуди, да гони падащи листа и да се гушка в скута на своята стопанка.
Но имаше нещо странно.
Рошко се страхуваше от лаене.
Всеки път, когато чуеше силен „Баууу!“, ушичките му клюмваха, опашката му се мушваше между крачетата и той търсеше къде да се скрие. Дори собственото му лаене го стряскаше.
— Какво куче си ти, щом те е страх да лаеш? — смееха се понякога по-големите кучета от двора.
Рошко не отговаряше. Само въздишаше тихо.
Една вечер над селцето се спусна гъста мъгла. Всичко утихна. Изведнъж отдалеч се чу непознат шум. Котката Мая се беше покатерила на оградата и уплашено мяучеше. Нещо шумолеше в храстите.
Големите кучета ги нямаше — бяха отишли с господарите си на нивата.
Рошко остана сам.
Сърцето му биеше силно. Искаше да се скрие. Искаше да запуши ушите си.
Но после видя Мая. Видя как тя трепери.
„Ако не лая аз, кой ще го направи?“ — помисли си той.
Пое дълбоко въздух.
— Баууу! — излезе тихо.
Рошко се стресна от собствения си глас, но този път не избяга.
— БАУУУ! — опита пак, по-силно.
Шумоленето спря. От храстите изскочи… малко таралежче, което се беше изгубило. То се сви на кълбо от уплаха.
Рошко бавно се приближи и подуши бодливото топче. После седна до него и тихо каза:
— Няма страшно. Само исках да знам кой си.
Котката Мая се успокои. Мъглата постепенно се вдигна.
А Рошко разбра нещо важно — страхът не изчезва, когато се криеш от него. Той става по-малък, когато направиш една малка, смела крачка.
От този ден Рошко вече не се страхуваше от лаенето. Понякога още подскачаше от изненада, но знаеше, че гласът му може да бъде силен и добър.
И когато вечер селцето притихваше, понякога се чуваше едно уверено:
— Баууу!
Но този път в него нямаше страх. Имаше смелост.
