Имало едно време в края на една слънчева поляна малко зайче на име Бобчо. То било най-любопитното зайче в цялата гора. Докато другите зайчета похапвали сладка детелина и се състезавали кой ще скочи по-далеч, Бобчо често лягал по гръб и гледал небето.
А в небето — ах! — птиците летели свободно, носени от вятъра.
— И аз искам да летя… — въздишало зайчето.
Един ден Бобчо решил, че само да мечтае не е достатъчно. Първо си направил криле от големи листа. Завързал ги с тревички и се покатерил на един пън.
— Едно, две, три! — скочил смело.
Пляс! Паднал в меката трева.
Катеричката се засмяла:
— Зайчетата не летят, Бобчо!
Но той не се отказал. Следващия път опитал с пера, които намерил край реката. После пробвал да скача срещу вятъра. Всеки път падал. Понякога било смешно, понякога малко болезнено. Но мечтата му не изчезвала.
Една вечер старата костенурка от гората го попитала:
— Защо толкова искаш да летиш, мъниче?
— За да видя света отгоре! Да видя реката като сребърна панделка и дърветата като зелени чадъри!
Костенурката се усмихнала бавно:
— Може би не ти трябват крила, за да „летиш“.
На следващата сутрин Бобчо се изкачил на най-високия хълм. Оттам видял цялата поляна, реката и далечните планини. Вятърът развявал ушите му, сърцето му туптяло бързо.
И изведнъж той разбрал — когато тичал надолу по хълма с всички сили, когато скачал толкова високо, че за миг не усещал земята под лапките си… той вече летял.
Не като птиците.
А по своя собствен начин.
Оттогава Бобчо продължил да мечтае, но и да се радва на това, което може. А когато другите зайчета го питали защо тича толкова бързо, той само се усмихвал:
— Защото летя.
И може би най-важното — разбрал, че понякога мечтите не се сбъдват така, както си ги представяме… но ни учат да открием собствените си крила.
